La Mort Spirituelle

Предателството - най-черната мъка.
Отвътре жив умираш с всеки изминал ден. Будиш се и се чудиш дали си още жив. Мериш всеки ден дълбочината на гниещата рана и се чудиш кога и как ще зарасне. И ще зарасне ли някога изобщо? Издигаш стени високи и дебели - непробиваеми. И свикваш да живееш сам с мъката си всеки ден. Свикваш да те боли. Минават дни, месеци, години, а споменът е жив. И те гони навсякъде. Тъкмо успееш да събереш парчетата и някой случайно те блъска, а те са натрошават още повече. И ти потъваш в отчаянието.
Най-черната мъка.
Питаш се всеки ден защо са хората такива. Изроди? Зверове без чувства. Лъжци. Лицемери. И се изпълваш бавно със злоба в душата. Мразиш ги всичките. Не защото не ти помагат, а защото рушат. Защото ти се мъчиш да поправиш, да излекуваш, а те рушат, говедата! И ти писва един ден. Писва ти от тях. Писва ти от лъжите им. Писва ти от чувствата им. Писва ти да ги​ гледаш и слушаш. И когато ти писне, се затваряш и там се ражда изкуството.
Там в дълбините и чернилката, се ражда от мъката, светлината, която топли целия свят. Там се ражда, това което радва най-много. Там в тая тиня и гнус от мириса на гниеща душевна плът, се ражда чистотата на чувствата. Зад всяко велико произведение, стои един осакатен завинаги душевно, човек. Един отшелник. Един самотник.

Защо нямам книжка и защо не искам и да имам? Защото има градски транспорт. Защото няма смисъл. Защото приемам факта, че съм безотговорна. Защото не искам да нося отговорност за чужд живот и моята разсеяност да го отнеме. Никога не бих си го простила. Никога не бих могла да заспя, ако моята глупост прекрати нечий жизнен път.
Не знам дори как има хора, които реално убиват, карайки и спят спокойно. Аз бих се самоубила преди дори да ме арестуват, ако стана причина за нещо толкова ужасно. Осъзнах, колко голяма отговорност е да си шофьор, когато се учих да карам преди година. Заедно с мен, на същото място се учеше и една бременна. През цялото време не спрях да мисля как една моя грешка може да коства два живота. И се отказах да се уча, защото не съм готова за толкова голямо нещо. Има влакове, автобуси, самолети, кораби и още хиляди начини да се придвижвам на големи разстояния за малко време, без опасност разсеяността ми да убие някого.
Мисля, че е грешка толкова много хора на моята възраст да взимат книжка. Най-вече, защото малко хора, осъзнават какво носят на плещите си. И убиват. Себе си. Деца. Хора. Животни. И спят спокойно. Без грам съвест, която да тежи. Мисля, че книжка трябва да се дава на хората, които знаят каква отговорност поемат. Въпреки че, тогава малцина ще бъдат шофьори. Малцина ще искат да зарежат гъзарщината, за да не отнемат живот.
Другата полза от това, че нямам книжка е, че има една кола по-малко, която да трови въздуха. Това не е хипи мислене, а реалност. Защо е студено през Май? Защо валя сняг през Април? Ами, защото никой не го интересува как и колко вреди на тая планета. В София не може да се диша и въздуха е отвратителен, именно защото два милиарда души, имат три милиарда коли.
Често ми казват, че трябва да взема книжка, защото винаги ще ми се наложи. "Винаги, ще имаш пияни приятели, които да караш до тях." Пияните ми приятели си имат глави на раменете. Щом искат да се напиват, окей, да се оправят сами. Напиваш се, когато няма да се налага някой друг да те мисли и да ти помага. Защото никой не е длъжен да ти оправя проблемите и кашите, когато ги забъркаш. Никой не е длъжен да носи отговорност за другите.  Пияните ми приятели, могат да помислят преди да се натряскат като свине и да заделят малко пари за такси или изобщо да не се напиват, щом обстоятелствата не го позволяват.
Мислете преди да се качите зад волана. Помислете дали няма да отнемете нечий живот с гъзарщината си. Помислете дали искате да бъдете причината една майка да остане без дете. Едно семейство без татко. Или да се самоубиете и вашата собствена майка да ви плаче на гроба. Винаги, качвайки се зад волана, носите отговорност за всеки един човек, около вас.