La Mort Spirituelle

Хората сме странни създания. Обичаме всичко "невъзможно"/"забранено". Поставяме си сами граници в собствените си глави. Граници, които ни нараняват и убиват отвътре. Харесва ни любовта да е несподелена и мъчителна. Смятаме отровното и токсичното за истинско и го държим здраво докато не убие всичко в нас.
Отне ми три години да осъзная, защо често любовта ми е несподелена. Грешката не е на Вселената, а е само моя и е в моята собствена глава. Можех да си тръгна, още когато разбрах, че чувства ми са несподелени (както ми повеляваше и инстинкта за самосъхранение), но аз избрах да остана. Да се надявам напразно. Да ме боли. Да умирам сама всяка вечер. Изгубих три години от живота си, блъскайки си тъпата глава в стената, мислейки си, че плащам някаква карма или, че съдбата ме наказва. През цялото време аз бях свободна да си замина, но не го правех. Истината е, че е било заради този простичък урок и той е, че винаги съм свободна да си замина, да направя "невъзможното", възможно.
Няма нищо невъзможно. Невъзможното е само в главите ни. Преди 10 години мислех, че е невъзможно да вляза в музикална академия или консерватория. Днес това е факт. Преди 10 години вярвах, че ще има спомени и неща, които ще ме преследват завинаги. Днес дори не се сещам какви са били. Виждала съм много пъти как "невъзможното" става реално. Тук идва разликата между "невъзможно" и токсично. Понякога даден човек не ни отвръща на чувствата не защото нещо ни има, а защото може би Вселената се опитва да ни опази от умопомрачителни грешки. Защото не трябва да се осъществи тази връзка, но сме срещнали човека, за да научим даден урок за себе си. Научаваш го. Стягаш си багажа и продължаваш напред с нови сили. В противен случай, сам се спъваш.
Един мой близък човек често ми казва "Хората не са родени, за да са щастливи!". Аз смятам, че хората често са идиоти и си правят живота сложен и труден. Хората могат да бъдат щастливи просто не искат. Защото щастието е просто. Щастието не е математическо уравнение. Не е като да създадеш атомна бомба със сода бикарбонат. То е вътре в нас. То е чаша кафе/чай по изгрев слънце. Красива музика. Десет минути на спокойствие. Една вечер с приятели. Ние изживяваме щастие всеки ден, по толкова много пъти, но сме идиоти и не го забелязваме. Понякога то не е свързано с нас. Понякога то е да видиш как най-близкият ти човек постига едничката си цел, за която си е давал душата с години. Понякога щастието е да видиш как един човек без пукната пара, помага на другите. Понякога е да видиш младо момче, помагащо на слепец в метрото. Можем да сме щастливи и заради другите. Не е нужно да сме чак такива егоцентрици и да се взираме само в себе си. Това е и моята грешка. Често си мисля колко скапано и ужасно е всичко и забравям, че винаги имам повод за да се усмихна.
Хубаво е, човек да страда, защото в болката се ражда изкуството и мъдростта. Не е хубаво това да е целия ни живот. Тогава убиваме себе си. Трябва да има един баланс в тези състояния. Трябва да се научим къде е границата между полезната болка и отровното, константно страдание. Къде е границата между смелостта и страхът. И между всички други милиарди крайности, в който човеците често изпадаме.

Никой няма право да нарежда и забранява на хората да слушат каквато си музика искат. Преди десет години и аз си мислех, че който слуша чалга е долна отрепка, но нещата се промениха. За десет години видях хора, които решават математични задачи от раз и имат обща култура колкото за регионална библиотека, да си избухват на чалга. Видях и другата крайност - изпълнени със злоба и омраза "метъли", чието битие от завършването на гимназията, до днешно време, е пиене на бира по пейки и заглеждане на "каки". Стигнах до извода, че не музиката определя поведението, а семейното възпитание (но шит Фройд).
Понякога искам да надуя Фики, ей така за да видят хората как мога да го слушам и същевременно да решавам задачи по физика. Не ви ли стига до главите, че един жанр музика не променя културното състояние на една нация?
Въпрос: "Защо не ходят младите на театър?"
Отговор: Защото виждат майките си всяка вечер да гледат турски сериали, да правят салата и да наливат ракия, а бащите им да псуват държавата до 23 часа, почесвайки се тъпо по телесни части. Защото никой не им е говорил за театър и не ги е завел на театър.
Въпрос: Защо не посещават библиотеки и не четат книги?
Отговор: Защото не са виждали родителите им да четат. Защото никой не е имал интерес да ги запали да четат. Растейки, виждах майка ми как чете всяка вечер. От там започнах и аз.
Не е виновна музиката за това, че децата Ви хвърлят гюбеци по цяла нощ в дискотеките. Не е виновна музиката, че не могат да си вземат матурите. Виновни сте Вие, че така сте ги възпитали. Колкото повече съдите едно нещо и се "борите" с него, толкова по-голямо ще става то. Няма да стане със забрани и закони, а с промяна вътре в нашата глава.
Това беше просто кратко изказване относно "Забрани за чалгата".

Дойде времето на X factor и всички други бозави и противни формати, в които куцо, кьораво и сакато се избива да показва телесни части, за да продава (не, нямам нищо против голотата, имам против бездарното отношение). Това не е изкуство. Това не са артисти. Това не са музиканти. Това са хора, които си мислят, че така най-лесно се печелят пари. От безкрайно много време ненавиждам подобни реалитита, защото те покваряват музиката. Тези хора не обичат с цялата си душа това, което правят. Тези хора искат просто да бъдат известни и да печелят парички.
Всичко това създава една отвратителна и грешна представа за музиката. За последните 10 години броя на дечицата, които пеят се е качил до небесата. Всяка майка си бута отрочето да пее. Независимо дали то е гений или е нестъпано до безбожие в ушите и гърлото.  Всяко второ е вече "следващата БийонЦе/Марая Кери/Уитни Хюстън". Наследничките станаха много. Никой обаче не пита тези деца дали са влюбени в това, което правят. Защото музиката е любов, с която се раждаш. Не е талант, а любов. Не е стремеж за слава. Не е стремеж за богатство. Не е бизнес. Това е да останеш гол отвътре. Всеки тон да бъде любов. Да се чустваш на място пред хората. Да учиш със страст. Да искаш да градиш и да се занимаваш с това до последния си дъх на тази земя.
Когато хората разберат, че пея, веднага ме поставят в една по-низша класа. Класата на "тъпите жени, продаващи с гъза си". Не, драги мои. Аз правя това, защото това е всичко, което обичам. Това е мечтата ми от както съм на тази планета. Това е двигателят на моя живот. Защото животът ми е иначе празен. Защото пея с любов. Целта ми съвсем не е да печеля и да бъда известна. Целта ми е да разплаквам, да разсмивам, да замислям хората. Да им връщам емоциите в сивия живот. Да събуждам реакции. Да предавам послания. Защото само тогава знам, че съм си свършила работата добре. Само тогава съм цяла. Тогава съм гола. Аз съм влюбена, в музиката и в сцената. От дете искам да пея и това е всичко за което съм се борила. Това е моят първи приоритет. Моят спасителен пояс. Може един ден да нямам нищо, но имам ли гласът си, имам всичко.
Музикантът без душа е чист техничар. Нищо повече. Всеки може да научи техниката. Всеки може да се научи да чете ноти. Малцина могат да ги преживеят и предадат. От много, много време не ми се случвало някой да ме разплаче по време на изпълнението си. Сякаш изчезнаха в мъглата тея хора. Не харесвам БийонЦе, защото е чисто и просто един брилянтен техничар без грам душа. Работохоличка и шоуменка с невероятен нюх за бизнес, но не и музикант. Ед Шийран, колкото и тъпо да звучи, за мен е музикант. Може да е лигав и прекалено романтичен, ама разревава цели зали, облечен в тениска и дънки. Започнал като уличен музикант. Човек, който просто наистина обича работата си, но не и бизнеса. Ще ми се да имаше повече като него и по-малко като Бидонце.
Музиката е единственото изкуство, което е хем краткротрайно, хем вечно. Единственото, което те удря право в сърцето. Единственото създаващо се на мига и оставащо завинаги. Единственото, в което не можеш да бъдеш фалшив (Джорджано е феномен тук). Научете се да слушате със сърцето си повече и по-малко с очите си. Стига сте създавали бездушни и алчни бездарници.

В последно време наблюдавам връзките на хората и осъзнавам защо на мен не ми се получава да задържа една връзка за дълго. Вбесяват ме някои нормални за другите хора неща. И се чудя дали съм единствената?
Вбесява ме, когато някой ми виси на врата и се е залепил за мен като куче. Вбесява ме, когато се опитват да ме защитават и да водят моите битки. Вбесява ме това неразделно мъкнене заедно навсякъде и концепцията за "ще имаме един живот". Вбесява ме липсата на време за себе си и обсебването. Всички тези уж нормални за двойките неща, ми бъркат много дълбоко в душата. Може би аз съм изкривената и не съм наред. Може би съм свикнала прекалено много със себе си и собствената си компания и не ми харесва това "сливане на идентичностите". От опит знам, че подобен тип връзки завършват критично зле в 90% от случаите. Подобно обсебване е безкрайно токсично. В един момент ще се опомните и ще се зачудите защо това се случва. Случва се защото имате проблем. Един от двама ви (или и двамата) не обича себе си. Не сте си самодостатъчни. Не можете да функционирате като отделни личности. Това са отровни връзки, които пламват от нищото и също толкова бързо умират. После се чудиш от къде ти е дошло подобно нещо и как ще се събереш. I've been there 500000 times. Мои приятели също.
Наблюдавам и модата на "Обичам те, защото..". Няма защото в "Обичам те.", ако го има, то значи истинска любов между вас няма. Не обичаш майка си с причина. Не обичаш кучето си с причина. Има ли причина за това чувство, има запълване на дупки, а не любов. Изпадам в ужас, когато след това изречение има епитети и изреждане на множество запълнени (временно) душевни дупки. Не се чувствам обичана, а използвана. "Обичам те, защото се грижиш за мен. Обичам те, защото си мила с мен. Обичам те, защото правиш всички тези неща за мен."... Чуете ли нещо такова, бягайте с всичка сила от този човек, защото той не ви обича като личност. Той е влюбен във вас защото запълвате нещо болно, някъде там, в съзнанието му. В   един момент ще спрете да го запълвате и ще бъдете заменен, изхвърлен и смачкан.
Обичта няма условия. Тя не е шумна, натрапваща и бурна. Тя е тиха и спокойна. Тя е нещото, което те кара да си спокоен. Бурите отминават бързо, но земята е винаги там и е стабилна под краката ти. Изпатила си толкова много пъти от подобни връзки тип "Ти си бурята в сърцето ми", вече съм убедена че тези неща никога не продължават и не издържат във времето. Много повече се радвам на двойки,  които просто се държат за ръка или се смеят на пейка, отколкото на онези, които си изпиват стомашния сок през устите. Първите излъчват любов, вторите токсичност. Първите са спокойствие и ти е забавно да излизаш с тях, защото има комуникация и ти самия също си спокоен. С вторите си като украса в нечия всекидневна. Ненужен.