La Mort Spirituelle

Не мога да не те обичам. Не мога да съм отделена от теб. С теб сме свързани от самата Вселена. Отказвам да се крия. Ще те обичам. Ти може никога да не ме допуснеш, но аз ще се прокрадвам през малките дупки на твоята душа. Ти може да не ме обикнеш, но аз ще те обичам двойно. Ще те прегръщам в мислите си, когато в реалността страдаш. Ще ти казвам "Лека нощ. Обичам те" всеки път когато вече си затворила телефона. Ще те държа близо до сърцето си, за да ми напомняш, че топлина в този свят има. Ще си позволявам все по-често в сънищата си да те прегръщам. Искам да те докосна и да прогоня всичките ти страхове. Да ти дам цялата сигурност на Земята. Да те обгърна с ръце и да прогоня мрака. Не искам да те спасявам, искам да те пазя. От целия свят. Искам другите да не виждат колко си ранима. Искам никой да не може да те нарани. Защото си мека, топла, пухкава като малко невръстно котенце. Но останалият свят не го знае.

Да викам би било малко. Нощем в съня си треперя от гняв и болка. Уж съм силна, а постоянно преглъщам сълзи, в които се давя през малките часове на нощта.
Умирам всеки път, когато ми разказваш за Тях, за Нея. Преглъщам го. Никога не го виждаш. Никога не бих ти го и показала. Отчаянието ме задушава с всяка секунда. Никой не може да ми помогне, а вече не вярвам че и сама мога.

 Искам ада, който съградих около теб да рухне. Да избягам. Нима не опитах!? Десет, двадесет, сто пъти... И нищо. Съдбата пак ни среща. Всичко бих дала да разбера защо... Защо си винаги ти и защо не мога да те разкарам от себе си. Днес присъствието ти е отрова, утре може пак да бъде щастие. И така до безкрай, ще се въртя като идиотка. Като наркоман ще завися от теб. Bad trip or good vibes? Depends on you. My inner world depends you. You think I want It to be like this? Nope. I tried to regain back the control... But It is impossible. That's it. Im tired. I surrender. I cannot fight anymore. 

Рядко ходя на театър и концерти. Не защото няма, а защото нямам време и пари. Винаги, когато успея да открадна време за да се погрижа за душата си, го отивам. Днес откраднах време за да  изживея доза красота, любов и страст.
Нека Ви разкажа за концерта на няколко млади и невероятни българи създаващи невероятни и разтърсващи блага за ухото и душата. Нека Ви разкажа, как две млади оперни певици докоснаха дълбините ми и ме разреваха като бебе. Защото светът трябва да знае, че България все още има своите гениални и способни млади хора. Не са много, но са тук.
Лъжат Ви, че вече всички са избягали. Лъжат Ви, че всичко отива по дяволите. Влезте в библиотеките и вижте децата, които четат. Влезте в театрите и погледайте любовта, с която се играе. Влезте в концертните зали и забележете колко душа вкарват младите певци и музиканти. Те са там! Има ги! Забележете ги! Потупайте ги по рамото и има кажете, че са причина да се усмихвате! Светът не е гаден и лош! Накарайте стойностните и гениални българи да останат!
Аз съм повече от впечатлена от музиката и енергията, която усетих! Аз съм щастлива, че откраднах време за да изживея точно тази невероятна емоция, която ми бе предадена от сцената!
Не губите нищо, освен негативизма и студенината си, а те понякога са напълно излишни!

Когато затворя очи те виждам да лежиш в леглото до мен. Усещам дъха ти докато спиш. Ръцете ми обгръщат лицето ти и галят косата ти. Пак си откраднала мириса на морето.
Когато затворя очи усещам ръката ти в моята. Виждам ни как вървим по улицата и ти ме караш да се смея с цяло гърло както винаги. Виждам как белите ти резци пробляскват на светлината на залеза. Пак си скрила света в очите си.
Когато затворя очи усещам ръцете ти докато ме прегръщат. Обгръщам лицето ти с ръце и те целувам по челото. Щастлива си. Рецитираш ми кофти поезия. Целувам ръката ти. Пак си прибрала вятъра в косите си.
Когато затворя очи целият ми свят е реалност. Когато ги отворя леглото ми е празно. Улиците са пусти. Само вятъра носи твоя мирис. Когато очите ми са отворени светът, в който ти никога не си била моя е празен.

Така, писах този пост близо 20 минути и си излях душата в него и  не го запазих накрая. Ето за това ще ви говоря в 3 сутринта - колко съм смотана.
В очите на останалите хора, животът ми е абсолютно скучен, сив и нормален. Аз не ходя по партита, не друсам, не съм в драматична връзка, но за сметка на това константно върша простотии. Не минава ден, в който да не счупя нещо, разлея нещо по себе си, изгубя вещ, блъсна себе си някъде и т.н. Най-добрата ми приятелка е толкова свикнала с губенето ми на неща, че често прибира вещите ми, като по инстинкт. Колко хора познавате, които са си забравили в четиризвезден хотел в Прага долното бельо, шампоана и фотоапарата!? Вероятно са малко. Аз съм толкова тромава, непохватна и разсеяна, че баба ми често се чуди как оцелявам. Всичките тези неща аз приемам изключително ведро и на шега. Все пак съм си аз. Като включим психарските ми сънища, странните събития около мен, голямото ми въображение и дълбоката ми емоционалност, се получава абсолютното бедствие, което представлявам. Съвсем не се виждам като скучна. Нека вземем днешния ден за пример.
Сутринта сънувах отново чалнат сън. До обяд всичко беше наред. Следобед чадърът ми се счупи. Стъпих в граничеща с езеро, локва. Цялата бях мокра. Цял ден си суших краката в училище. До тук всичко е нормално. Вечерта излязох да разходя Ара. Както си вървя и говоря по телефона пред мен се случи нещо запомнящо се и отвратително. Ще се опитам да не го пресъздавам натоварващо. Рунтаво, кафяво куче, разкъса малко котенце. Писъците ми отекнах в другият край на града. Бях в абсолютна паника и истерия. Единствено можех да рева и да се мразя, че не спасих клетата душица. Съдбата, явно реши, че не ми е това работата, защото то издъхна след минута, две. Седях доста време така - вцепенена, на прага на емоционална криза. Исках да обвиня някого. Кучето, обществото, себе си. Но никой нямаше вина. Това е природата, такава каквато е отвъд блоковите пространства и погледите на минувачите. Такава каквато е в горите и джунглите - сурова. Подобни преживявания от дете са силно преминаващи през мен. Да, може за доста хора да е силно драматична и преувеличено, но това съм си аз. Такава съм и няма как да го променя. За капак, когато се прибрах и си легнах, защото повече не бях способна да понеса, открих че златният ми пръстен (подарък от мама на 18 ми рожден ден), не е на ръката ми. Надявам се да го намеря, защото е силно сантиментална за мен вещ.
Пиша това повече за себе си, отколкото за някой друг. За да си напомня следващият път, че всичко се преживява. Благодаря Ви, ако сте изчели цялата ми тирада.
Лека нощ.

Не съм писала от нощта на Персеидите. Това е много време, но пиша, когато имам нужда да напомня нещо на себе си. Днес имам нужда да си напомня за това, че съм си напълно самодостатъчна. Винаги е било така. Връщайки се назад във времето, осъзнавам, че последно съм имала истинска нужда от човешко присъствие преди 5 години. Тогава бях силно социална.
През последните години съм нещо съвсем различно. Нямам нужда от връзка, за да не седя сама и да ми се доказва, че заслужавам обич. Нямам нужда от хората, за да ме държат за ръката. Мога и сама. Самотата е нещо отблъскващо, за свикналите с претъпкан, от хора, живот. За тези като мен, е топло одеяло в което да свият глава, когато са преуморени. Да си саможив, понякога е нещо прекрасно. Знаеш, че можеш да излезеш навън и без да има някого до теб.
През тази изминала седмица се опитах да променя това. Опитах се да се заобиколя от хора, но не ми се получи, ама грам. И си има причина. Върнах се обратно към пътуването си през Април до Будапеща, Прага и Виена и разбрах, че и там бях сама със себе си. Макар да бях с още тридесетина души, аз бях само и единствено с вътрешното си аз. Това ми състояние, отблъскваше околните и групата. Те се опитаха да ме приспособят към себе си както единен организъм - микроб, но нещото в мен отказа. Сега знам защо е отказало. Причината е простичкият факт, че аз не желая вътрешно да завися. Да ме водят за ръката, да ми нареждат и аз кротичко да си кимам с глава. Тази моя черта, моята майка ми показва винаги. Малкото ми обкръжение знае за нуждата ми от лично пространство, уважението ми към чуждото такова и за упоритото саможиво създание вътре в мен. И всъщност всичките ми приятели са такива като мен, интровертни и саможиви. Заедно сме защото колкото и да сме различни, в това толкова важно отношение, си приличаме.
И днес аз седя затворена в малка стая, в центъра на София, четейки книга. Запознах се само с един човек за цялата седмица. Разхождах се сама. Опознах една миниатюрна част от този град и осъзнах една важна за мен истина. Аз принадлежа единствено и само на себе си.