Изпратих много от приятелите си в чужбина. И може би понякога съжалявах, че не заминавам като тях. Може би понякога се чувствах даже проста и неспособна, заради това, че не заминавам за друга държава. И после се замислям и си казвам "Да заминеш, означава да се предадеш. Ти не си от хората дето се предават."
И няма да се предам. Дори да замина, ще се върна. Ще мизерствам, но ще остана. Защото никога нищо няма да се промени, ако избягам. Да, там навън, ние българите биваме безкрайно оценени (съдя по приятелите ми) и страшно много ни харесват, защото сме упорити и оцеляваме. Ама какво, ако те оценяват, но я няма майка ти да плаче от щастие, докато се изкачваш? Какво ако там имаш пари, но не можеш да отидеш на погребението на скъп за теб човек? Какво си постигнал ти, ако цял живот си живял като вълк единак?
Като гледам всичките ми връстници да заминават, знам, че с всеки един от тях, си заминава по зрънце надежда за тая държава. И ясно виждам абсурда, в който всички живеем. Ясно виждам, напъните на абортиралото ни правителство, да изкара нещо смислено и свястно. И после, в същия момент на отчаяние, виждам дете или по-малък на години, от мен, човек с безбожно много способности и талант. И е българин. Дето като навърши 18 и си вземе дипломата, ще офейка с 300 в час, през Терминал 2. И с него ще си замине тая една частичка надежда. Защото другите европейци ще го признаят. Защото на запад нашата Соня Йончева (например) е призната до степен номинация Грами, а тука повечето българи нямаха (и все още нямат) и идея коя е. Ей, така се получава. Получава се така, че си чужденец за всички. Чуждите поне ти дават ресурси да се развиваш, а тука... Тука е едно бяло платно. И с всеки един заминаващ, си заминава по един цвят.
Аз не искам моя цвят да е за германците или французите. Аз искам моя цвят, колкото и малък да е, да го нанеса на нашето платно. Аз искам всичко дето имам да го давам, да го дам тука. Аз искам всичко дето правя, да мога да го правя и тука. Аз искам да остана. Аз искам да съм в българска опера или театър. Защото знам, че както можем да слушаме чалгам, можем да оценим и истинското изкуство. Защото някога сме имали една от най-добрите школи. Защото някога сме били от най-добрите. Защото в Ла Скала (в родината на операта) 7 от 10 портрета са на Българи. И тези портрети биват гледани от стотици хора, всеки ден. Защото Пенчо Славейков е бил номиниран за Нобелова награда. Защото наш филм беше номиниран за Грами. Защото можем. Защото сме тук от векове и тук трябва да си останем. Защото знаем как да оцеляваме. Няма да избягам. Така ще е най-лесно. Искам да остан. На улицата ще пея, но ще е за българите.

Имената на хората, чиито портрети са в Ла Скала:
Никола Гюзелев; Гена Димитрова; Николай Гяуров; Райна Кабаиванска; Елена Николай; Надя Ковачева; Борис Христов.