Изморена съм да нямам сили. Изморена съм да "чувствам" с дни само и единствено празнота. Все едно на мястото на сърцето ми, има огромна дупка. Започна преди 5 години и продължава до момента на написването на тази статия. За 5 години, съм ходила по доста психиатри и психолози, гълтала съм хапчета и т.н. Единствено временен ефект дава тревата, за някакъв много кратък период от време. Изморена съм да съм няколко месеца добре и после с бясна скорост да пропадам наново. Не боли, не ти е тъжно, не усещаш нищичко. Нищо не може да те "разсее", защото такова нещо просто НЯМА. Гледането на анимации не помага. Четенето на книги не помага. С дни нямаш желание за нищичко. И вечно те наричат мързелив. Вечно си просто студения камък, пръскащ студенина на талази. И никой не знае как всеки ден в продължение на часове се бориш да станеш от шибаното легло, за да водиш социален живот и да вършиш нещата, които хората искат.
И съм "емоционална"и  лигла, и ме е срам. Срам ме е дори от това, което пиша сега, защото отново ще има хора, които ще кажат, че "това е начин за привличане на внимание" и "че нищо ми няма и просто трябва да се стегна".  Срам ме е от хората, защото в техните очи съм просто един разлигавен дроб и никога не ме взимат насериозно. За това и спрях да се опитвам да споделям. За това и спрях да показвам емоции. Толкова много пъти, съм се опитвала да кажа на хората за състоянието си. Толкова много пъти съм търсила просто човек, на когото свободно да споделя. Винаги отговора беше един и същ "Брат и аз съм така и на мен ми е зле. Ай стегни се. Животът продължава.". За това просто се отказах. Отказах се да ходя по психолози, защото от тях подобрение няма. Отказах се от всичко и приех да бъда разлигавения, мързелив дроб в очите хората. Отказах се, да се опитвам да търся подкрепа в хората. Може би има само един човек, който би ме разбрал истински. И той е в моето състояние. И той знае какво е да си едно живеещо разочарование. Да живееш, искайки да умреш.
А да и това го има. Имаше периоди, в които си лягах и се събуждах с мисълта да се самоубия. Бях измислила над 20 начина за самоубийство. Имам списък с неща, които хората да направят след като умра. Защото не знам кога ще прещракам достатъчно. Не знам кога най-после ще ми писне да се насилвам да се разплача, за да ми олекне. Не знам и кога ще ми писне да рева без причина, защото емоционалният багаж ми е дошъл в повече. Писна ми да живея в кръга на дупката. Защото сякаш целият ми живот се превърна в игра на "Чувствам" и "не чувствам изобщо".
Бях на 14, когато психиатър ми постави диагнозата "Тревожно разстройство в юношеска възраст". След това психолог ми каза, че нищо ми няма и просто съм надрастнала връстниците си и скоро всичко ще се оправи. На 19 съм и съм уморена да вярвам, че един ден всичко ще се оправи. На 19 съм и ми писна да чета из шибания интернет как хората болни от депресия са изроди и само се преструват. Писна ми да ми се казва да се разсея с нещо и, че ще ми мине. Писна ми от разбирачи без грам емпатия. И пиша проклетата статия не защото Ви искам шибаното внимание и искам помощ. Отдавна вече не ми трябва. Пиша я, защото ми писна и защото знам, че там отвъд моята стая, има още много като мен. Защото искам тези хора да знаят, че не са сами. Пиша я защото ми писна от дървеното ни общество. Писна ми от стегнати хора дето ги е срам да проявят съчувствие. Пиша я просто, защото ми писна и исках да го напиша.