Аз съм грозна. В ума на един средностатистически човек, аз съм непривлекателна физически. До преди 3 години страдах от ужасно BDD (body dysmorphic disorder). Най-голямата ми мечта беше да си направя пластична операция и да реконструирам лицето и тялото си. Да премахна дългия си нос, да го заменя с прав и хубав. Да направя лицето си обло. Да стана "красива" в очите на обществото. Сънувах постоянно кошмари. Сънувах как носът ми окапва. Не можех да живея в собствената си кожа. Смятах, че причината за цялото ми нещастие в тоя живот, е външният ми вид и това колко е неправилен спрямо обществото. Търпях подигравки за носът си и за тялото ми. Много подигравки. Търпях много и смятах, че е абсолютно оправдано. Проклинах биологията и родителите си за това, че съм каквато съм. Стигала съм до крайности като анорексия. После дойде депресията.
После пораснах. Започнах да чета много книги. Забих се вътре в себе си. Изведнъж започнах да градя свят, в който външният вид няма значение. За да избягам от "съдбата си" на "грозното патенце". Осъзнах, че имам интелект и започнах да го развивам. Започнах да трупам знания и опит. Да се интересувам от много различни сфери. Общо взето бягах, чрез логиката и интелекта. Защото те не изискваха да бъда красива. Те не изискваха нищо от мен. И колкото повече "забивах" вътре в себе си, толкова повече се откривах. В един момент, се оказа, че привличам хора на изкуството. Започнах да се съсредоточавам върху комплиментите, които получавах от тях. Често чувам, че съм като излязла от ренесансова картина. Че приличам на моделите на Да Винчи. Внезапно "Приличаш на Мона Лиза", се превърна от обида в комплимент за мен. Защо? Защото имах достатъчно знания и интелект, за да погледна над това изречение като над огромен комплимент. Знам прекрасно кой е Да Винчи, следователно да ме оприличават на негов модел е... Нещо огромно.
Сега кръгът ми от хора, е основно от хора на изкуството. С които мога да водя прекрасни и дълбоки разговори. Които се оказва, виждат човешката красота по коренно различен начин от средностатистическия човек, който е забил в телевизора си и модерния свят. Всичките ми комплекси се изпариха. Няма ги. И сега, когато някой ми каже, че съм грозна (а това вече не се случва почти), реагирам така сякаш ми е казал "Кравите дават мляко". Защото "Защо за бога това има значение?" . Защото съм много, много, ама много повече от външен вид. Защото съм личност. Това има много по-голямо значение от това колко тежа и формата на лицето и носа ми. Защото, сама за себе си, аз съм значима и съм някой в тоя свят. Защото в моите очи аз съм прекрасна. Когато промених начина по който аз самата виждам себе си, се промени и начина по който ме вижда света. Сега получавам комплименти постоянно и за всичко от хората. Това е защото сама си ги правя постоянно. Хората вече не виждат човек, който могат с две плоски думи да смачкат. Хората вече виждат личност, която е със стабилен собствен гръб и способности. Това веднага елиминира "Грозна си.". Тия думи се превръщат в смешни и абсурдни.
И пиша всичко това за онези хора, които все още живеят като мен преди 5 години. Не сте грозни, по дяволите. Заровете се в себе си и ще откриете прекрасни личности. Ще откриете колко всъщност можете и че е много повече от колкото си мислите. Оценете себе си. Такива каквито сте. Ще промени целият Ви живот, обещавам ви. Светът е прекалено сурово място, за да прекараш и един ден в него, мразейки себе си и това, което си. Ти си единственият си гръб, който живота ти е дал. Имаш само и единствено себе си, а това не е малко. Това е всичко, от което имаш нужда.