Днес се замислих над това, кое е най-смелото действие, на което човекът е способен. Отговорът е, да обича. Да обича, въпреки болката. Въпреки всичко. Да обича себе си и живота.
Толкова много пъти ми е идвало да се затворя и да не допускам повече до себе си никого. Е, не става. Аз явно съм от онези безумно глупави човешки същества, които вярват в хората, въпреки цялата мизерия, която виждат в тях. Явно съм безразсъдно смела. По рождение. Все пак съм освен Марсово, Сатурнско, но и Уранско дете. Трудно ми е да го приема тоя въздух в себе си, но го има. Осъзнавам, че да вярваш в хората, е по-скоро дар, от колкото наказание. Да, боли. Понякога много боли. Но винаги си заслужава. Дали ще е заради теб самия или заради някой друг, няма значение.
Да обичаш и да вярваш, всъщност е най-добрата защита. Защото нямаш какво да губиш. Наистина нямаш какво да изгубиш, когато любовта и вярата живеят в теб. Защото лекуват. Прекрасно лекуват. Те са си и отровата, и нейният антидот. И така колкото и да си наранен, лек винаги има. Защото, когато си отворен към света (няма как да не си, при това положение), раните ти "дишат" и зарастват по-бързо. Когато си се захлупил зад тонове бетон, всичко гние и гангренясва. И само става по-зле. Защото винаги имаш причина да се нахилиш като идиот и да погледнеш от един друг ъгъл. Защото живееш по-пълноценно. Развиваш се по-бързо, защото позволяваш на хората да идват в живота ти, а човеците учим взаимно. Така не спираш на едно място и всичко е в хармония. Ти си в хармония със света и себе си. И знаеш, че винаги си способен да продължиш напред и да си свободен, независимо от това колко си затънал.
Тези писания, са от един човеколюбец, скрит под маската на див нихилист. Да се има предвид. Да, хората са глупаци. Злобни и лоши. Неадекватни. Малоумни. Повърхностни. Но, светлината в тях, е причината да съществуват. Тоест, тя е там, просто винаги е скрита под пластове мизерия, наложена не от тях самите, а от тъпия социум. От както съм покрай деца и в частност брат ми, разбирам, че човекът в началото си е чистата светлина и после идва мракът. Той не е наш собствен. Той е общ. И докато всички вярват, че от болката се бяга, като се захлупиш зад бетон и не допускаш другите, и не се привързваш, докато всички вярват в това малоумно безумие и го прилагат, ще бъдем обвити от мрака, който сами си създаваме.
Тук не говорим, че трябва сульо и пульо да ни нахлуват в личното пространство и ние като слабоумници да ги допускаме наивно. Съвсем не. Трябва да има баланс. Трябва да можем да отбираме кой може да се свързва с нас и кой не. В противен случай пилеем време и енергия. Аз съвсем не допускам всеки да се рови в мен, но когато някой деликатно и меко се доближи и поиска да ме опознае, никога няма да тръшна вратата. Тук говоря за онези хора, които изобщо, ама изобщо никого не допускат и странят от целия свят, защото ВИДИШ ЛИ ЩЕ УСЕТИМ БОЛКА. И като заклани ярета седят на едно място и гният в собствените си затвори.
Поуката от целия роман е "Аре малко по-смело, моля. Животът е кратък и никога нищо не е фатално. Болката е всъщност лек."