Имам BPD. Имам приятели с Аспергер. Имам приятели с BPD. Имам приятели с биполярно разстройство. И нямам нормални приятели. И пиша тази статия, за онези странни човешки единици като мен и моето семейство, който остават неразбрани. Защото не сте сами. Много сме.
Да живееш с BPD, както съм казвала и преди, е и ад и рай. Когато първоначално разбрах за "диагнозата" се чувствах едновременно отчаяна, но и на място. Беше като да събереш всички парченца на един пъзел и да видиш ужасяваща картината. Картината,която изобразява доживотно различие. Да разбереш, че твоят пъзел никога няма да пастне на този на обществото.
Като дете имах огромни проблеми с общуването. Като възрастен продължавам да ги имам. Всеки път, когато започна комуникация с нов човек, мозъка ми се пържи на 200 градуса по Целзий, защото не знам кое е нормално и кое не е. Аз нямам усещанията, които имат всички останали. Често не знам кое е тактично и кое не е. Трудно ми е да разбера, какво мога да говоря и какво не. И не го правя нарочно. Живея в някакъв затворен кръг от премисляне и изпитване на вина, защото просто не съм като останалите. Аз съм неадекватна в 99% от времето. И всячески се мъча да го замаскирам. Под неадекватна разбирайте, че не слушам, не внимавам и околния свят рядко ме интригува. До степен, в която ми се налага да се оправдавам, че не виждам (в училище и университета), че ми се спи и за това съм разсеяна и други такива. Истината е, че на мен ми е зверски трудно да запазя концентрация и да слушам за повече от 5 минути. Истината е, че реалният свят толкова слабо ме вълнува, че мога да умра и да не го забележа.
Най-огромният ми "проблем" са емоциите. Borderline Personality Disorder се характеризира най-вече с избухливост, страх от изоставяне, недоверие и дълбока емоционалност. Цял живот слушам обвинения, че преувеличавам и нещата не са точно така. Истината е, че аз ги виждам и усещам по точно този начин, който показвам. За мен те наистина имат такива размери и са толкова сериозни. Границите в моята глава, не са същите като в главата на един нормален човек. Аз виждам нещата по доста по-краен и обагрен с чувства начин. Давам ви следния пример:
Прегазено животно на улицата. Ще рева половин час. Няма значение, че не съм го блъснала аз.
И сега ще кажете, че аз съм просто много ранима, и ще се излъжете дълбоко. Защото и идея си нямате как мога да избухна след точно тези 30 минути, в които съм ревала. Животът и ежедневието ми са наситени с емоции, над който на моменти ми е непосилно да установя контрол. От дете чувам единствено "Владей се и се научи да си като другите!", защото ако не си като другите, висиш като гангренясал крайник от трупа на идеалното общество.
Най-трудно ми е да се преборя със страха от изоставяне. А той има толкова нереални размери вътре в мен, че дори не мога да преценя реално колко точно всичко в живота ми е продиктувано от него. Беше видим в детството ми. Тогава беше с размерите на малко слонче. Сега е с размерите на вълка Фенрир. И не го виждам, защото ме е погълнал. Бъдете спокойни, благодарение на него, всички хора в живота ми (дори и най-близките) удрят до една стена и толкова. За да не им позволя да видят "Чудовището" и да не ги уплаша. Ако пусна човек отвъд стената, започвам да се побърквам вътрешно. Дори писането на тази статия е отвратително болезнено, защото с нея заявявам на целия свят, че чарковете ми не щракат както трябва. Всичката тази информация може да бъде използвана срещу мен и аз го осъзнавам. И дори мога перфектно да чуя коментарите и присмеха на колеги, познати и различни други хора, както и на потенциалните близки в живота ми. Мога да видя как десетина души се отдръпват от мен. Но с написването на тази статия, аз поставям началото на една битка. Борбата да приема себе си и да се науча да се обичам наистина. Аз правя огромна крачка в своето развитие.
Омръзна ми да живея в сенките. Да треперя от страх. Да се мъча да бъда човек, който не съм. Да отритвам важни части от себе си. Да си задавам въпроса "Защо си такава!?" всяка вечер преди да си легна. Да се питам "Как ще реагират хората!?".  Да премислям до побъркване неща извън моя контрол. Да дишам наполовина от страх, че ще ми се присмеят. Омръзна ми да се опитвам да бъда нещо, което не съм. Омръзна ми да чувствам очакванията на обществото като гигантски камък върху гърдите и главата ми. Омръзна ми да се оправдавам, защото няма да ме разберат. Аз перфектно знам какво означава написването на подобна статия и публикуването ѝ в интернет. Означава "Аз не съм като вас. Знам го. И съм горда с това!". За  мен това е начин да накарам всички останали гангренясали крайници като мен и моите приятели,  да излязат от сенките, да спрат да живеят живот, който не е техен. Да знаят, че съзнанието ни е наказание само в очите на другите и е дар за нас, защото виждаме света по друг начин. Начин, който за тях е непосилен. Виждаме отвъд онова, което останалите "нормални","еманципирани" и превзети виждат.
Стига с тоя срам и страх. Стига сме се свивали по шевовете, защото останалите няма да ни разберат. It's time for us to shine, not like diamonds, but like a motherfockin Supernova. Защото сме създадени така. Не можем да избягаме от него, но можем да го превърнем с наша сила. Можем да превърнем целият кошмар и страх в смелост, над която да строим животите си. Защото сме много!


PS: Ако искате да знаете повече за BPD: https://intellectualdork.com/2018/09/17/explaining-the-mental-illness-borderline-personality-disorder/