Безумно трудно ми е да напиша тази статия, но съм решена, че трябва да го направя. Темата е изключително фина и събужда множество негативни реакции, обикновено. Писна ми хората да приемат психическото здраве като нещо, което е силно имагинерно. Писна ми да чувам реплики от рода на "Ай, стегни се! Нищо ти няма, само се лигавиш!", защото ги чувам цял живот от семейството ми, някои от приятелите и близките ми. И се изморих да се опитвам да се, че нищо не се случва.
Страдам от една редица ментални заболявания, две от тях са написани от психиатър, а останалите са ми поставени от психотерапевти. На 15 ми поставиха диагнозата "тревожно разстройство в юношеска възраст", казаха на нашите, че с годините всичко ще си мине и ще се оправи. Да, ама не! То се разпространи, превърна се в множество други и така на 20, аз си имам цял списък неща, които не са ми наред. Имам социална тревожност, депресия, BPD (Borderline Personality Desorder), BDD (Body Dysmorphic Disorder), хипохондрия и още сигурно един милион забавни работи. Паник атаките и нервните сривове, са ми близки "приятели".
Поради факта, че никога не позволявам хората да виждат тази моя "слаба" страна и гледам да не говоря за това от страх, че ще чуя репликата "Ай не си внушавай, нищо ти няма! Само търсиш внимание!", рядко говоря на тази тема и през голяма част от времето се правя на ударена. Опитах се няколко пъти да говоря и с хората около мен и никой не ме чуваше и взимаше насериозно. На няколко пъти хората предпочетоха изобщо даже да не реагират. Това доведе до абсолютната ми вътрешна изолация. Изкарах всички навън и спрях да се опитвам да намеря помощ.
Години наред трупах всичките си емоции в един огромен склад, вътре в себе си и се опитвах да ги залича. Защото слушах хората. Защото им позволявах да се разпореждат в живота ми и да ми казват каква съм и каква не съм. Защото исках да мирясат и да ме оставят намира. Превърнах се в безволеви дроб. Буквално. Приемах всяка критика за закон и се ненавиждах. Днес, смачкана, срината и изпочупена, се опитвам да събера каквото е останало от мен. Преди няколко месеца сложих край на робството, в което сама се бях натикала. Не ме е страх, че ще чуя, че съм откачалка. Не ме е страх от обвиненията в жертвеност. Не ме е страх от това, че някой няма да ме зачете. Защото незаменими хора няма. Единственият човек, когото не можете да замените в живота си, това сте вие самите. И когато разбереш, че можеш да замениш емоционално осакатеният изрод, който те мачка, спира да те е страх.
Да живееш с толкова сбъркана психика, е колкото наказание, толкова и дар. Да, хората трудно те разбират. Да, изглеждаш автентично луд. Да, постоянно чуваш, че си истерик, психопат и шизофреник. Но спира да ти пука, когато приемеш сбърканата си психика. Когато спреш да вървиш срещу себе си. Някога, в обикновен разговор с един от най-мъдрите хора, които познавам, чух репликата "Депресията е дар, за този, който има смелост!" и наистина е така. Нещата, които съм осъзнавала и разбирала за себе си повреме на тежките ми периоди, трудно бих разбрала, когато съм щастлива. Големите апокалипсиси в живота ми, ме направиха по-силна, по-мъдра и определено измениха за добро части от мисленето ми. Хората със сбъркана психика, виждаме света с други очи. И тук идва трудната част... Ще опиша какво е да живееш с всички счупени части на психиката ми.
Те всички са свързани едно с друго. Години наред ми бе много трудно да се социализирам. Виеше ми се свят в големите магазини, получавах паник атаки в големи компании, имах страх от това да се запознавам с нови хора и дори да съм на нови места. Никога няма да забравя как бях на гости в приятели на майка ми, спах у тях и на сутринта, когато всички бяха будни, не можах да изляза от стаята в продължение на 2 часа. В момента, в който приближах дръжката на вратата, изпадах в паника. Отне ми много, много, много смелост само да изляза през вратата, да вляза в хола и да кажа "Добро утро!" на хората там. Сега социалната ми тревожност е всъщност доста, доста по-малка от тогава. Преместването в София, всъщност ми помогна доста за това. Наложи ми се да свикна в големите компании, да се запознавам с нови хора и да седя в барове. Всъщност си поставих предизивикателство - трябваше да се запозная с всеки човек, който ми направи впечатление. Дори успях да пия бира с абсолютно непознати момичета, които съм срещнала онлайн (искам да кажа, че много внимавах) няколко пъти. Така, че с това успях да се справя с малко повече смелост и борба.
BPD (borderline personality disorder), е моя неосъзнат ад. Цял живот се чудех какво не ми е наред, че не мога една нормална връзка да имам. Неосъзнат, защото ми го лепнаха като "диагноза" преди няколко месеца, когато ми писна от всичко и отидох на психотерапевт. Резултатът ми е над 90% от тестовете. Беше като от онези видеа, в които на далтонистите дават специални очила. Само, че не ревах от щастие. Това беше момента, в който осъзнах колко трагично е положението ми и как има обяснение на въпроса "Защо си такава?". Трудно ми е да опиша какво е да живееш с такова нещо. Най-лесно ще ми е да ви го покажа като ви кача на влакче на ужасите. Един ден мразиш определен човек, после обаче нещо ти става и почваш да го харесваш. Виждаш го в най-ярката му светлина, а после в мрака. И е много трудно да имаш ясна преценка за хората. Мислех, че е нещо нормално и всички други са така. Това е и отговора на въпроса на всичките ми приятели - "Защо все такива изроди си харесваш? Как не ги виждаш какви са?"... Истината е, че първоначално идеализирам всички хора в живота ми, до момента, в който не ме наранят. Тогава започвам да ги демонизирам. BPD е 80% от личността ми. То е начина по който виждам света. Чрез него аз комуникирам с останалия свят. Доста бъгнат начин за комуникация, бих казала. Бих казала, че единствено пречи на романтичния ми живот, защото приятелите ми и семейството ми  са хора, които вече са ме приели каквато съм, а за външните лица не ми пука много, много. Вярвам, че някъде там живее човекът, с когото ще мога да основа единствената си стабилна връзка.
Хипохондрията ми е любима, защото хем осъзнавам колко е абсурдна, хем е кошмар. Тя е на епизоди. Не, никога не отшумява напълно, но има периоди, в които мога да си свия цигара, без да съм си дезинфкцирала ръцете. Хората я мислят за шега, защото е абсурдна, но не знаят, че съм седяла ревейки, до 3 през нощта, неспособна да заспя, защото си мисля, че съм болна от нещо. Тя е тих и "усмихнат" робовладелец, който те хваща леко в прегръдката си и те стиска до задушаване. Дълги години не можех да ходя в тоалента различна от тази в къщи или на близките ми приятели. Не ходех в училище. Не ходех никъде. В София ми се наложи да се науча. Няма как да не идеш до БДЖ кенефа поне един път за 6 часа. Естествено, след това изхабявам половин пакетче мокри кърпички и туба с дезинфектант. Правя го преди да ида до преди и след. Най-странното е, че нямам ОКР и нямам никакъв проблем с кочината в стаята ми. Но имам проблем хората да сядат с мръсни дрехи в леглото ми.
За депресията и BDD (Body Dysmorphic Disorder) съм писала доста пъти, но прикрити под други заглавия на статиите. Ще оставя линкове под снимката.
В главата ми кипи живот. Постоянно. 24/7. Понякога мъртъв, понякога жив. Винаги различен. Всеки ден нов. Понякога е ад, понякога е рай. Аз нямам константно състояние и не мисля, че бих могла да имам. Когато приех всички тези неща, когато приех своята счупеност, почувствах мир в себе си. Естествено, той е под формата на тотален хаос (и вдигнете ръка, ако ме разбрахте какво имам предвид). Когато започнах тази статия вчера, я започнах с лек ужас, защото си мислех за това, че всички хора, които следят блога ми, ще разберат за това колко съм ненормална. Мислех за реакциите ви. Чувах определени реплики, казвани ми и преди. Истината е, че сега след като я написах, не ми пука за критиката и лошите погледи. Направих го за другите като мен. Онези от вас, които намерят себе си в тези редове, искам да знаете, че не сте сами. Говорете високо за тези неща, не им позволявайте да ви убият. Ако никой друг не ви чуе, аз ще ви чуя.