Изминах 2741 километра, за да осъзная, че всичко в което съм вярвала е било заблуда. За да разбера, колко силна мога да бъда и колко е важно човек да бъде индивидуалист и да не се поддава на обществото.
Изминах всичко това, за да видя разликата и контраста между българите и западните европейци и да изживея личен катарзис. Драмата тук не е в това колко наистина големи селяндури сме, когато идем в чужбина, това на всички ни е ясно. Драмата не е в това, че дори в чужбина си хвърляме фасовете на улицата, крещим като изтървани и не четем табелите. Драмата е, че дори там сме овце. Заблудени си тръгваме от България, но не оставяме тук предразсъдъците и глупавите заключения, а си ги носим като много важни дисаги на рамо.
Българинът най-много от всички народи не търпи някой да бъде различен от него. Той се дразни дълбоко от факта, че има хора, на които им харесва да мислят, да се самоанализират и да търсят решение на някакъв проблем. Дразни се, че този някой не обича да му е "айляк". Това всичкото го изживях и не съжалявам. Не съжалявам, че явно съм различна. Не съжалявам, че съм мнителна и нямам доверие. На това ме е научил моят живот. Моят живот ме научи и да търпя. И тихо изтърпях един 10 дневен тормоз от чистата просташка българщина. Изтърпях да ме навикват пред Мария-Тереза Плац. Изтърпях да ме държат под ключ. Изтърпях да ме мачкат и газят емоционално и морално. Защото така трябваше. За да разбера колко е важно човек да бъде себе си. Да бъде индивидуален.
Моля ви, не изминавайте и вие такова разстояние за да разберете, че не обществото е важно, а вие. Не е важно колко ви съдят, че сте емоционални. Важното е вие да се приемете такива. Майната му на обществото, което ви съди. Можете и без него. Бъдете на пук на всички океани от чувства, а не локви, защото локвата пресъхва, а океана е вечен.