Самота
Не съм писала от нощта на Персеидите. Това е много време, но пиша, когато имам нужда да напомня нещо на себе си. Днес имам нужда да си напомня за това, че съм си напълно самодостатъчна. Винаги е било така. Връщайки се назад във времето, осъзнавам, че последно съм имала истинска нужда от човешко присъствие преди 5 години. Тогава бях силно социална.
През последните години съм нещо съвсем различно. Нямам нужда от връзка, за да не седя сама и да ми се доказва, че заслужавам обич. Нямам нужда от хората, за да ме държат за ръката. Мога и сама. Самотата е нещо отблъскващо, за свикналите с претъпкан, от хора, живот. За тези като мен, е топло одеяло в което да свият глава, когато са преуморени. Да си саможив, понякога е нещо прекрасно. Знаеш, че можеш да излезеш навън и без да има някого до теб.
През тази изминала седмица се опитах да променя това. Опитах се да се заобиколя от хора, но не ми се получи, ама грам. И си има причина. Върнах се обратно към пътуването си през Април до Будапеща, Прага и Виена и разбрах, че и там бях сама със себе си. Макар да бях с още тридесетина души, аз бях само и единствено с вътрешното си аз. Това ми състояние, отблъскваше околните и групата. Те се опитаха да ме приспособят към себе си както единен организъм - микроб, но нещото в мен отказа. Сега знам защо е отказало. Причината е простичкият факт, че аз не желая вътрешно да завися. Да ме водят за ръката, да ми нареждат и аз кротичко да си кимам с глава. Тази моя черта, моята майка ми показва винаги. Малкото ми обкръжение знае за нуждата ми от лично пространство, уважението ми към чуждото такова и за упоритото саможиво създание вътре в мен. И всъщност всичките ми приятели са такива като мен, интровертни и саможиви. Заедно сме защото колкото и да сме различни, в това толкова важно отношение, си приличаме.
И днес аз седя затворена в малка стая, в центъра на София, четейки книга. Запознах се само с един човек за цялата седмица. Разхождах се сама. Опознах една миниатюрна част от този град и осъзнах една важна за мен истина. Аз принадлежа единствено и само на себе си.
През последните години съм нещо съвсем различно. Нямам нужда от връзка, за да не седя сама и да ми се доказва, че заслужавам обич. Нямам нужда от хората, за да ме държат за ръката. Мога и сама. Самотата е нещо отблъскващо, за свикналите с претъпкан, от хора, живот. За тези като мен, е топло одеяло в което да свият глава, когато са преуморени. Да си саможив, понякога е нещо прекрасно. Знаеш, че можеш да излезеш навън и без да има някого до теб.
През тази изминала седмица се опитах да променя това. Опитах се да се заобиколя от хора, но не ми се получи, ама грам. И си има причина. Върнах се обратно към пътуването си през Април до Будапеща, Прага и Виена и разбрах, че и там бях сама със себе си. Макар да бях с още тридесетина души, аз бях само и единствено с вътрешното си аз. Това ми състояние, отблъскваше околните и групата. Те се опитаха да ме приспособят към себе си както единен организъм - микроб, но нещото в мен отказа. Сега знам защо е отказало. Причината е простичкият факт, че аз не желая вътрешно да завися. Да ме водят за ръката, да ми нареждат и аз кротичко да си кимам с глава. Тази моя черта, моята майка ми показва винаги. Малкото ми обкръжение знае за нуждата ми от лично пространство, уважението ми към чуждото такова и за упоритото саможиво създание вътре в мен. И всъщност всичките ми приятели са такива като мен, интровертни и саможиви. Заедно сме защото колкото и да сме различни, в това толкова важно отношение, си приличаме.
И днес аз седя затворена в малка стая, в центъра на София, четейки книга. Запознах се само с един човек за цялата седмица. Разхождах се сама. Опознах една миниатюрна част от този град и осъзнах една важна за мен истина. Аз принадлежа единствено и само на себе си.
0 comments