Един ден от живота на една Габриела
Така, писах този пост близо 20 минути и си излях душата в него и не го запазих накрая. Ето за това ще ви говоря в 3 сутринта - колко съм смотана.
В очите на останалите хора, животът ми е абсолютно скучен, сив и нормален. Аз не ходя по партита, не друсам, не съм в драматична връзка, но за сметка на това константно върша простотии. Не минава ден, в който да не счупя нещо, разлея нещо по себе си, изгубя вещ, блъсна себе си някъде и т.н. Най-добрата ми приятелка е толкова свикнала с губенето ми на неща, че често прибира вещите ми, като по инстинкт. Колко хора познавате, които са си забравили в четиризвезден хотел в Прага долното бельо, шампоана и фотоапарата!? Вероятно са малко. Аз съм толкова тромава, непохватна и разсеяна, че баба ми често се чуди как оцелявам. Всичките тези неща аз приемам изключително ведро и на шега. Все пак съм си аз. Като включим психарските ми сънища, странните събития около мен, голямото ми въображение и дълбоката ми емоционалност, се получава абсолютното бедствие, което представлявам. Съвсем не се виждам като скучна. Нека вземем днешния ден за пример.
Сутринта сънувах отново чалнат сън. До обяд всичко беше наред. Следобед чадърът ми се счупи. Стъпих в граничеща с езеро, локва. Цялата бях мокра. Цял ден си суших краката в училище. До тук всичко е нормално. Вечерта излязох да разходя Ара. Както си вървя и говоря по телефона пред мен се случи нещо запомнящо се и отвратително. Ще се опитам да не го пресъздавам натоварващо. Рунтаво, кафяво куче, разкъса малко котенце. Писъците ми отекнах в другият край на града. Бях в абсолютна паника и истерия. Единствено можех да рева и да се мразя, че не спасих клетата душица. Съдбата, явно реши, че не ми е това работата, защото то издъхна след минута, две. Седях доста време така - вцепенена, на прага на емоционална криза. Исках да обвиня някого. Кучето, обществото, себе си. Но никой нямаше вина. Това е природата, такава каквато е отвъд блоковите пространства и погледите на минувачите. Такава каквато е в горите и джунглите - сурова. Подобни преживявания от дете са силно преминаващи през мен. Да, може за доста хора да е силно драматична и преувеличено, но това съм си аз. Такава съм и няма как да го променя. За капак, когато се прибрах и си легнах, защото повече не бях способна да понеса, открих че златният ми пръстен (подарък от мама на 18 ми рожден ден), не е на ръката ми. Надявам се да го намеря, защото е силно сантиментална за мен вещ.
Пиша това повече за себе си, отколкото за някой друг. За да си напомня следващият път, че всичко се преживява. Благодаря Ви, ако сте изчели цялата ми тирада.
Лека нощ.
В очите на останалите хора, животът ми е абсолютно скучен, сив и нормален. Аз не ходя по партита, не друсам, не съм в драматична връзка, но за сметка на това константно върша простотии. Не минава ден, в който да не счупя нещо, разлея нещо по себе си, изгубя вещ, блъсна себе си някъде и т.н. Най-добрата ми приятелка е толкова свикнала с губенето ми на неща, че често прибира вещите ми, като по инстинкт. Колко хора познавате, които са си забравили в четиризвезден хотел в Прага долното бельо, шампоана и фотоапарата!? Вероятно са малко. Аз съм толкова тромава, непохватна и разсеяна, че баба ми често се чуди как оцелявам. Всичките тези неща аз приемам изключително ведро и на шега. Все пак съм си аз. Като включим психарските ми сънища, странните събития около мен, голямото ми въображение и дълбоката ми емоционалност, се получава абсолютното бедствие, което представлявам. Съвсем не се виждам като скучна. Нека вземем днешния ден за пример.
Сутринта сънувах отново чалнат сън. До обяд всичко беше наред. Следобед чадърът ми се счупи. Стъпих в граничеща с езеро, локва. Цялата бях мокра. Цял ден си суших краката в училище. До тук всичко е нормално. Вечерта излязох да разходя Ара. Както си вървя и говоря по телефона пред мен се случи нещо запомнящо се и отвратително. Ще се опитам да не го пресъздавам натоварващо. Рунтаво, кафяво куче, разкъса малко котенце. Писъците ми отекнах в другият край на града. Бях в абсолютна паника и истерия. Единствено можех да рева и да се мразя, че не спасих клетата душица. Съдбата, явно реши, че не ми е това работата, защото то издъхна след минута, две. Седях доста време така - вцепенена, на прага на емоционална криза. Исках да обвиня някого. Кучето, обществото, себе си. Но никой нямаше вина. Това е природата, такава каквато е отвъд блоковите пространства и погледите на минувачите. Такава каквато е в горите и джунглите - сурова. Подобни преживявания от дете са силно преминаващи през мен. Да, може за доста хора да е силно драматична и преувеличено, но това съм си аз. Такава съм и няма как да го променя. За капак, когато се прибрах и си легнах, защото повече не бях способна да понеса, открих че златният ми пръстен (подарък от мама на 18 ми рожден ден), не е на ръката ми. Надявам се да го намеря, защото е силно сантиментална за мен вещ.
Пиша това повече за себе си, отколкото за някой друг. За да си напомня следващият път, че всичко се преживява. Благодаря Ви, ако сте изчели цялата ми тирада.
Лека нощ.
0 comments