Разхождам си аз днес Ара пред блока. Следва ни другарчето на Ара, което нашето семейство отглежда от няколко години. Милинкия Спарки върви с нас навсякъде и ни следва постоянно. През последните седмици, задните му крака са в рани и той не е способен да върви много добре и е бавен. Разхождаме се тримата, а на поляната са една майка с бебе, баба и две други деца. Нито Спарки, нито Ара са ги закачили по някакъв начин. Тихо и кротко МИНАВАХМЕ (на сигурно 2-3 метра) покрай тях. В един момент с периферното си зрение видях летящ камък. Обърнах се и наглата, слабоумна БАБА, беше приготвила втори, с който да замеря Спарки. НЕ съжалявам, но подивях! Що за боклук трябва да си, за да замеряш с камъни същество, което НИЩИЧКО не ти прави!? Оправданието ѝ беше, че ровил в градинките, което още повече ме накара да издивея. Повярвайте ми, ако нямаше закон, който да я защитава, още на момента щях да започна да я замерям и налагам с каквото ми попадне! Разправията беше дълга и завърши с тяхното кротко изнасяне, след като естествено, премазах всичките им аргументи и се постарах да ги накарам да се чувстват като неадекватни боклуци, каквито всъщност са!

Дори хищниците не нападат без причина! Няма животно, което да напада, защото така му е хрумнало! После пищят, че кучетата хапели деца. И аз да съм и аз ще хапя, когато ме бият, нападат и замерят с камъни! Всяко дело се наказва. Няма значение дали от някакъв Бог, Вселената или от каквото там вярваш. Щом не ти пука, щом си безразличен - окей. Никой не може да те осъди за това, но да причиняваш съзнателно болка и да си жесток без причина - това вече трябва да се наказва по всички Вселенски закони. Не съм особено духовно извисена, да! Не съм особено смирена с човешката простотия, да! И нямам и намерение да бъда смирена. Нямам намерението кротко да прекланям глава, когато обезумяла бабешкера мята камъни по същества, които обичам и за които цялото ми семейство се грижи! Нямам намерението безучастно да седя и да гледам насилие и нищичко да не направя.

Животните знаят, кой би ги наранил. Давам ви пример. На площада на село живее куче - Чера. Цялото село я бие и я замеря с камъни. Преди година беше бременна, а след това като роди, беше на прага на смъртта от глад и мизерия. Сестра ми я хранеше всеки път, когато ходихме. И Чера все още е жива заедно с кученцата. Тя лае и напада всички в селото, с изключение на нашето семейство. След нас върви и ни изпраща до къщата. И един път не се е озъбила. Защото знае, че нашите ръце няма да хвърлят камъни по нея. Защото знае, че с нас е в безопасност. 

Не помня като дете, да ме е нападало куче. Единствените ми спомени са за това как цели хайки ме изпращаха до нас и ме съпровождаха през града. Дори и да е имало куче, което да ме е лае или ръмжи, кротко и спокойно съм си отминавала, показвайки му, че не му мисля злото и ще го оставя намира. Всъщност кучетата много пъти са ме спасявали от хората. Винаги вървят до мен и лаят непознатите, дори и когато самите кучета са ми непознати. И винаги, винаги ще бъда по-щастлива, когато видя животинка на улицата, от колкото като видя човек. Защото хората не могат да обичат. Хората са все още много недоразвити. Имат да се учат на толкова много неща. Искам да завърша статията с една притча от исляма, която моя позната ми разказа.

"В един град живеели две жени. Едната набожна, следваща всички заповеди, канони и закони и една проститутка. На улицата, по която минавали и двете имало болни котка и куче. Набожната жена, убила котката. Проститутката спасила кучето. Набожната след смъртта си отишла в Ада, а проститутката в Ада." 

Много накратко преразказана и сбита, но смисъла е ясен. Всяко дело в живота на човека се трупа отгоре му. Колкото по-злобен, агресивен и причиняващ ненужна болка си, толкова по-нещастен и мизерен ще бъде живота ти. Щастието не огрява там, където сърцето е закопано в тонове гняс и кал, а човек чието сърце е чисто, не наранява съзнателно.