Често, когато ме попитат "Какво учиш?" и отговорът ми оставя хората в някакво странно състояние, в което те започват да ме гледат като необичаен зеленчук. Сякаш съм им казала, че говоря перфектен латински. Операта може да се каже, че натам отива... Но това е друга тема, която ще разискам друг път. Повечето от тях отговарят само с вдигане на вежди или "О!" + вдигане на вежди. И веднага темата става сякаш табу. Получавала съм ѝ въпроса  "Защо?" и сега искам да му отговоря.
Преди година открих, че аз цял живот съм обичала класическа музика, но съм се обръщала към нея в различни етапи от живота ми, преди да осъзная нещата, които вече знам (и за които ще говоря след малко). Бях може би девети клас, когато една сутрин към 4 часа се събудих и не можех да заспя. Слушах музика в YouTube и по някакви странни начини стигнах до "Турския марш" на Моцарт и "Унгарски танц No.5" от Брамс. Магически заспах.  Тогава започнах да слушам класическа музика, когато искам да се концентрирам или заспя. Тайно от целия свят, защото ме беше срам от подигравки. И тези периоди, в които слушах различни произведения, бяха дълги и  ги слушах от сутрин до вечер. Усетих се, че когато слушам, например, симфониите на Бетовен (най-вече 5-та и 9-та), съзнанието ми рисува различни картини. Цели сюжети и сцени. Музиката беше художник и сценарист в главата ми. Тогава това ми се струваше безумно странно и необичайно.
И така продължих да слушам тайно от целия свят, може би до 2016 лятото. А междувременно се мъчех с поп и джаз пеенето. Сега знам, че това просто не беше моето нещо. Ще обясня защо. Когато трябваше да излизам на сцена като поп и джаз изпълнител, изпадах постоянно в нервни кризи и пристъпи на паника. Всеки път. Постоянно имах едно чувство на ограниченост не само заради микрофона, но и заради самите стилове, които изпълнявах. Сякаш изкарвах само едната част и работех на половин капацитет. Поради този факт, аз се опитвах постоянно да дам пълния капацитет на гласа си и виках като изтървана. Може би най-често чуваната забележка към мен тогава беше "Не викай!". Това нещо го пренасях и в комуникацията си с хората. Аз бях постоянно врещяща и по 1000 пъти трябваше да ми се казва да намаля децибелите. Беше ми безумно трудно да си се представя на сцена като поп певица. Чувствах се сякаш не пасвам на точно този свят. Тогава операта ми се виждаше недостижима. Беше нещо като "Искам да го мога в следващият си живот!",  въпреки че много преподаватели ми бяха казвали да се пробвам, аз упорито смятах, че това е някакъв абсурд и че не ставам. Виждах операта като нещо безкрайно специфично и сложно за мен. 
И така смених няколко поп и джаз преподаватели. Последната ми учителка, е един прекрасен човек, който виждаше, че нещо не пасва в цялата картинка. След няколко месеца мъчене да ми оправи вокалните проблеми и дишането, не се получаваха нещата просто. Аз продължавах да си викам като падарка и не можех да го контролирам. Пред нея споделих за това, че много обичам класическа музика и тя много ми се радваше. Един ден си говорехме за музика и аз ѝ казах, че много обичам (тогава много го обичах, сега вече не) Андреа Бочели. След това ѝ показах няколко канцонети, изпълнени от Lara Fabian, които исках да се пробвам да изпея само за емоцията. И така почнах да ги мъча тея нейни версии и да ги напъвам по нейният начин, но пак не ми се получаваше. На един от уроците, тя ми предложи да се пробвам на урок при нова учителка, която е оперна певица, в школата, в която учех. И докато се чудех и маех може ли или не може, отидох на първия си оперен концерт. И ревах като магаре през цялото време. Толкова ме бяха заклатили емоциите. Това повлия на моето решение и отидох, колкото да се пробвам, без каквато и да е надежда, защото след концерта ми се виждаше още по-невъзможно от преди.
Отидох... И се влюбих. Чувствах се свободна! Аз бях свободна! Чувството беше, сякаш пускам цялото чудовище в мен. Не само главата или крайниците му. Цялата енергия, която генерирам по време на пеене и която ми се налагаше да изнасям наполовина, се лееше свободно на талази. Беше като медитация. Не си мислете, че звучах като Мария Калас. Съвсем не. Звучах си като запушен тромбон и то доста стабилно. Все още не бях установила и контрол върху викането, но с времето успях да се науча кое, как и защо и сега ми е доста по-лесно. Дори смятам, че викането е елиминирано. Въпросът е, че усещането беше различно. Усещането беше сякаш съм си на мястото. Открих моето нещо. И не си мислете, че в операта няма контрол над гласа, напротив има много. Просто използваш пълния капацитет на тялото. Използваш всяка кухина в него, използваш всеки мускул, за да генерираш звук. И това ми липсваше на мен. Не помня как се стигна до желанието ми да вляза в Музикалната академия, но докато се усетя, работех усилено да достигна тази си цел. Внезапно невъзможното, стана не само възможно, но и реално. Явих се на изпитите по пеене и първият път, в който излязох на сцена (забележете - на изпит!) се чувствах у дома. Аз си бях у дома!
Това е историята на най-голямата ми любов. Не се занимавам с опера, защото съм родена снобарка или защото искам да се правя на интересна. Правя го, защото няма нещо на този свят, което да обичам повече! Защото няма нещо, което да ме изпълва с повече живот и свобода! Защото не ми писва да слушам едни и същи арии по хиляда пъти и всеки път да изпитвам все същите силни емоции. Защото всеки път след урок, се чувствам заредена с енергията на хиляда супернови и същевременно ставам спокойна и уравновесена като монах. Защото това, което звучи в чуждите уши като "непоносим и отвратителен звук", в моите е абсолютна хармония и съвършенство, които искам да достигна. Защото това е най-трудното и невъзможно нещо в моя живот, което правя реалност всеки ден. Знаете ли какво е всеки ден най-абсурдното нещо, което някога сте си представяли (но тайно сте му се възхищавали и тайно сте го обичали) да става реалност от живота ви? Това е, което хората наричат, магия. Много искам всички хора по земята да изпитат това чувство. Много искам всички да намерят своето нещо и да не работят в сфери, които ги депресират и изтощават.
Операта в моите очи, уши и свят, е изкуство, което докосва ума и душата едновременно. Не можех да го разбереш без да имаш и двете. Дори и да го харесваш без ум не би го разбрал, а без душа не би го усетил истински. Операта е съчетание между всичко прекрасно - театър и музика. Което я прави сложна за много хора. Да, тя наистина не е за всеки. И ми става много обидно като чуя коментар от рода на "Ужас, това не мога да го понасям!", "Това е отвратително врякане!" и всичките от тоя род. Операта не е врякане, просто нямате капацитета да я разберете. Това е разбираемо и приемливо, ама не са приемливи репликите и начина по който са казани. Не обиждайте нещо, което не разбирате или не е за вас. Защото има хора, които го обичат. Има хора за които това е всичко.
Търсете нещото, което ви е невъзможно, но обичате и го направете реалност. Не е лесно, ИЗОБЩО НЕ Е, но си заслужава всяка секунда от борбата. Кълна се! Заслужава си! Само ще го заобичвате още повече и ще си поставяте нови и нови цели. Целият ви живот ще се промени. Защото ще създавате магия с всяка секунда.