"Дневникът на един мизантроп" е нова рубрика в блога ми. В нея най-често ще пиша съботно-неделните си чувства и мисли, които много често са крайно мизантропски. Писанията в тази рубрика са моите огорчения от обществото. Често публикациите ще съдържат сарказъм и ирония непонятни на повечето хора, за това, ако не сте отворени към неща, които може и да не разберете, е най-добре да не посещавате тази секция от блога ми, а пък ако се припознаете в някои от описанията, направо напускайте и не отваряйте повече линка.
Днешната тема е относно неприязънта ми към посредствената част от обществото, която всъщност е и масата в него. Ежедневно срещам хора, които просто хабят въздуха на планетата, заемат място и водят толкова безсмислен живот, че дори не могат да бъдат сравнени с боклук, защото дори боклука някога е имал цел. Бродят като призраци из пътеките на съдбата и не предприемат нищо, за да оставят нещо след себе си. Заемат място и пречат на онези, които отчаяно се опитват някак да излязат от калта. Подиграват се на всеки, който има цел по висша от това да пие и да се съвкуплява със себеподобните си. Някога не ги забелязвах, но в последните години направо ми бодат очите. Може би, нямаше да изпитвам толкова негативни чувства към тях, ако не ми пречеха ежедневно и не ме засягаха лично. Може би, нямаше дори да ги забелязвам, но уви, съдбата реши множество пъти да ме сблъска с тези индивиди. Като се има предвид и факта, че единият ми създател (който е от мъжки пол)  е част именно от тази "общност", няма как просто да не ги ненавиждам.
Винаги съм се питала "Няма ли някога да прозрат, че съществуват безсмислено? Не ги ли депресира факта, че живеят безсмислено?" и след това отговора ме връхлита като стъклена витрина на магазин. Тях просто не ги интересува. Те просто нямат капацитета да прозрат факта, че са напълно безсмислени. Не могат да си "отворят очите" за нищо, защото те не просто са слепи, те направо нямат очи. Преди 4-5 месеца имах "вземане-даване" в личен план с поредното такова същество. Мислех, че мога да го накарам да прозре, че бидейки с мен и вземайки пример, то ще реши, че му трябва образование, заплата, хубава работа, но не. Единственото, което направих, беше да се саморазруша. То продължаваше да си пие ракията и да не възприема и беше пределно ясно, че няма шанс да се поправи. И така след 4 месеца опити, отношенията ни приключиха. В момента дори не си говорим.
Защо пиша тази "глупост", биха попитали много от вас. Пиша я заради онези, които също забелязват, заради тези, които също отчаяно се опитват да налеят вода в спукана кофа. Не се пробвайте, няма да стане. Доказали са го много преди вас, че такива същества нямат поправка и не могат да се променят. Доказали са го множеството разведени двойки. Просто оставете призрака, а вие продължете напред.