Разруха
Аз умирам. Отвътре. Като Феникс в пепелта.
Само че,
не знам дали този път ще се преродя...
Не усещам вече живота течащ във вените ми.
Сякаш целят свят внезапно, е спрял да се върти.
И всичко е тъй пусто, мрачно, сиво...
Сякаш Вампир е изпил цветовете на света
или трайно са ослепели клетите ми очи?
Като вода, от мен са изтекли силите ми.
Сякаш вляли са се в земята под краката ми.
Но и земята аз не усещам. Изтръпнала съм.
Чувствам само вятъра на опустошението,
виелицата на изолацията и усамотението.
Като на лента пред мен въртят се спомени
от времето когато бях весела и жива.
Опитвам се да ги хвана, да ги върна обратно,
ала и те като водата, изтичат през пръстите ми.
В цялата тази жалка, мизерна, човешка картина
все още виждам слабата светлинка Надежда.
Тя гасне заедно с мен. Тя умира заедно с мен.
Опитвам се да я достигна. Да я заключа в плен.
Слаба съм. Като бито и измършавяло животно.
Ти отне всичките ми думи, сили, картини и мечти...
Като буря връхлетя и в миг унищожи всичко
на което се спряха безпощадните ти, зли очи.
Отвори огромната си, ненаситна паст
и в миг погълна, целият ми цветен свят.
Искам да ти изкрещя и да те питам
"КАКВО НАПРАВИ С МОЕТО ВСИЧКО!?"
Аз знам, ти си черна дупка - погълнала си
всеки мой прекрасен, изрисуван цвят.
Аз знам - връщане назад
няма.
Ще трябва да се примиря със сивия свят.
Ще се науча да го обичам, обещавам си
И в тоз момент една сълза солена,
от очите ми бавно, надолу се стече.
И след нея цял потоп сълзи ме заля.
Удавих се. В собствената си мъка.
Удавих се. В океана на сълзите ми.
Удавих се. В болката, тъгата и самотата.
Удавих се. Но мрака в мен не си замина.
Ти спусна кепениците и света в миг изчезна.
Лягам си в студената земя и ще се моля
да напусна света, от който съм тъй уморена.
Лягам си и ще се надявам очите си веч да не отворя…
0 comments