От известно време блогът се е превърнал в нещо като дневник на мислите, които позволявам на света да прочете. От много време искам да напиша тази статия, защото знам, че има много хора, които имат нужда да прочетат нещо такова.
От една определена възраст (13-14 години) хората започнаха да ми се подиграват за носа. Чула съм какви ли не епитети за него. Бях Баба Яга, вещица и сто и една други щуротии. Всичките тези подигравки и шеги ми бяха влезли много навътре в душата. А от репликата "Мислила ли си някога за ринопластика?", ми се ревеше искрено. Сънувах постоянно кошмари. Беше ме срам от лицето ми. Криех го зад бретон. Само чаках да стана на 18, за да измоля нашите за ринопластика. До преди две години.
През последните две години, нещата се промениха. Започнах да слушам повече комплиментите, които получавах, от колкото обидите. И открих, че всъщност ги има и хората, за които съм красива. Голяма част от тях са художници или хора, които се занимават с някакво изкуство. От там стигнах до извода, че в мен виждат красота хора, гледащи на света по различен начин. Започнах да се оглеждам повече в огледалото. Научих се да се приемам такава каквато съм, а след това и да се обичам. През последните две години, сапуненото ми самочувствие изчезна и на негово място съградих ново и стабилно такова.
Разказвам всичко това, защото знам, че хората като моето предишно Аз ги има все още. Знам, че ги има и тези хора, които искат да чуят, че са прекрасни и красиви такива, каквито са родени. Знам, колко много боли да чуеш, че трябва да коригираш лицето си, за да направиш удоволствие на обществото. Ако обърнеш дори за миг вниманието си върху комплиментите, които ти се правят, обидите ще заглъхнат и изчезнат. Не се вторачвайте в омразата. Ще получавате само негативното, ако сте се фокусирали върху него. Обърнете монетата на другата страна и кошмарът ще спре.