Години наред живях с грешна интерпретация, за поговорката "Интелигентните хора са нещастни". И чак днес осъзнах истинското ѝ значение. Мислех си, че интелигентните хора са нещастни, защото имат способността да разберат какви заблудени глупаци са другите. Мислех си, че "по-тъпите" от мен хора са щастливи, защото са "невежи". Всъщност се оказах в огромна грешка.
С промените настъпващи в мисленето ми и живота ми, си помогнах да разбера истински простичката сентенция. Предишното ми разбиране е било възможно най-грешното и малоумно. Тези "невежите" са блажени, защото могат да живеят. Защото усещат живота с ясна простота. Искам да уточня, че под невежи имах предвид необразованите хорица. Онези същите дето не могат да пишат и изкарват тройки на матурите. Тези хора, живеят може би с една идея по-добре от мен. Проблясъкът ми дойде от Атанас Далчев и неговите стихотворения "Книгите" и "Молитва"

"Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език...
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.

1927 г."

Книгите

"Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

 Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

 1926 г."

Мислех, че четенето и изолацията, ще ме направят нещо много повече от останалите хора. Че ще ме издигнат един ден в обществото. Не осъзнавах, че както всичко друго на този свят, това е нож с две остриета. С времето наистина забравих да живея. Спрях да излизам. Не исках да говоря много с хората. Радвам се, че не се отнесох прекалено много. Познавам хора, неспособни на социализация и свързване, именно заради подобна изолация. Хора, които живеят в страх от останалите, защото прекалено дълго са живели с нос между страниците.
Четенето на книги, завинаги ще си остане моя страст, но не искам страстта да се превръща в обсесия, която ме ограничава. Искам да се радвам на простотата на живота, защото той самият като есенция не е сложен. Ние си го правим сами ужасен, измествайки фокус само върху гадостите, които ни се случват. Няма нужда да четем книги, за да се научим да живеем, достатъчно е просто да го правим качествено.