Самотата понякога тежи. Тежи когато другите ти я навират в лицето и когато те карат да се чувстваш лайняно само защото не си с някого.
Не ми тежи, когато около мен няма хора. Не ми тежи, когато фокусирана към някаква цел, съм сама. Тежи ми, когато съм около хора. Тогава я усещам като камък затискащ дробовете ми. Не я чувствам дори вечер, защото си имам куче. Тежи ми, когато хората ме съжаляват и ми казват "Спокойно и за теб ще се появи човек", "За всеки влак си има пътници". Тежи ми, когато ме съжаляват ненужно. Тогава нещо в мен ме смазва.
Драги хора, аз не съм сама, защото съм грозна и никой не ме харесва. Не съм сама и защото просто така се е случило. Сама съм, защото аз искам така. Сама съм, защото предпочитам да си пукна в самотата вместо да се измъчвам с грешните за мен хора. Сама съм, защото бога ми само това ми липсва на главата. Сама съм, защото аз искам да е така. Съжалението Ви наранява. Наранява и да си врете личният живот в лицата на хората. Боли най-много, когато непоискано успокоявате. Привидно доброто Ви намерение убива. Кофти е да си мислите, че нещо ми е сбъркано, защото няма с кого да бъда. Аз имам. Имам себе си. С мен никога не ми е скучно и самотно. Имам три хиляди занимания и още двеста хиляди неща, които да обичам до края на дните си. Не ми липсва любов. Не чувствам самота, чувствам болка от вашето съжаление.