Помня преди месец гледах репортаж за бездомник, който беше починал от глад след като две седмици е ял сняг и се питам: МАМА МУ СТАРА ТОЛКОВА ЛИ Е НЯМАЛО ЕДИН ЧОВЕК С ШИБАНА ЧОВЕЩИНА ДА МУ КУПИ ЕДИН ПРОКЛЕТ ХЛЯБ ЗА 50 СТОТИНКИ!?
Да, сега някой ще си изчисти съвестта с думите "Той сам си е виновен, че е останал без дом". И знаете ли какво, ако сте си помислили това - ЧЕСТИТО, ОФИЦИАЛНО СИ ИЗГУБИЛ ЧОВЕШКОТО В СЕБЕ СИ И СИ ПОТЪНАЛ В ГНЯС ОТ ЕГО. Много от тези хора остават на улицата по много нещастно стечение на обстоятелствата. Много от тях имат семейства, висши образования, били са професори и т.н. Много от тях не са играли хазарт и не са си пропили парите. Пропиват се след като останат сам, сами в тоя свят. Представи си за момент себе си в тази ситуация. Представи си как хората отвръщат поглед от теб. Как никога повече, никой не те прегръща. Как единственото, което изпитваш е ненормална самота. Как вече не си човек за другите. Още ли си успокояваш съвестта човеко, убил всичко човешко в себе си!? Интересното е, че не знаеш как ще те завърти съдбата и дали в следващата минута този "сценарий" няма да се превърне в реалността на живота ти. Никой не е застрахован. Немотията не признава таланти, семейно положение, професия и образование.
Чудя се как може нищо във вас да не трепва, когато подминавате тези хора. Как може с цялата си наглост да ги гледате с отвращение!? Винаги като видя някой да обръща поглед с погнуса, ми иде да му размажа безчувствената физиономия в асфалта, защото не осъзнава, че всъщност той е гнусен и противен, ама вътре в душата си. Гнусни са тези хора, защото си мислят, че са на върха на всичко. Живеят с убеждението, че като изкарват добри парички, са си осигурили живота докрай. Да, ама не. Съдбата не е нещо дето можеш да контролираш. Не е куче да го хванеш на каишка. И не знаеш дали утре няма да загубиш всичко. Не пожелавам толкова сурова съдба на никого.
Аз също подминавам и често е защото броя на бездомните хора и животни е тройно на бюджета ми. Повярвайте ми много ме заболява, че не мога да дам.
Не винаги имам пари. Не работя. Не изкарвам мои пари, но винаги когато мога да дам, го правя. Аз имам достатъчно, за да живея. Осъзнавам, че да дадеш 50-60 стотинки за един хляб не е нищо, в сравнение с факта, че някой може да се храни с него седмица. Аз ще се прибера у нас и ще се наям, а този човек ще мръзне на студа (или ще ври на жегата) гладен и жаден.
Защо глупави презадоволени човеко къташ парите си от алчност? Със себе си на оня свят няма да ги вземеш. В това съм убедена. В живота си видях много хора, с много пари, които починаха сами. Зарязани. И един, единствен човек, който цепеше стотинката си на две за непознатия просяк. Когато този човек си замина от този свят, дори времето беше мрачно и страдаше. Нищо физическо няма да завлечете със себе си. Ще завлечете само това, което сте давали като емоция и чувство на света. Вие избирате дали да е безразлие или цялата любов на която сте способни. Не си кътайте парите. Живейте с колкото е нужно. Другото не ви трябва. Не гледайте с отвращение и предубеждение, защото утре може да сте вие там на онова място, с измръзнала, протегната ръка.