Напоследък се запознах с много хора, които са по-млади от мен и се чудех защо стана така. По принцип винаги в живота ми съм привличала и съм се разбирала с по-възрастни от мен хора. Явно съм станала по-млада в душата и около мен се изпълни с такива хора.
И виждам надежда. Гледайки как мислят и колко отворено и артистично съзнание имат, се вдъхновявам и аз. Осъзнавам, че тези хора са бъдещето и това бъдеще много ми харесва. Едни такива светли човешки същества, с много малко граници. Отвътре са чисти и светли. Не се вписват в обществените норми и етикета, за това и често страдат от паник атаки и нервни кризи. Най-красивото е, че вярват в бъдещето на тая държава. Искат да са тук. Искат да създават.
Помня, че когато бях на 13-14, всички които бяха на сегашната моя възраст, заминаха в чужбина. Исках да бъда като тях. Да се махна и да не погледна назад. Да избягам от това проклето място, в което бях затворник. Обстоятелствата се стекоха така, че да не успея да избягам. Животът ме научи, че с бягане номера не става. Не съдя тези, които избягаха. Разбирам ги. Много от тях са мои приятели. Знам какво е да искаш да бъдеш енигрант. Н ако всички ние избягаме, нищо никога няма да се оправи. Знаете ли, че в България има недостиг на лекари? Всички бягат. Един ден няма да има кой да лекува. Бягайки, затъваме още повече. Лесно е да избягаш, макар и да е трудно да си емигрант. И по-трудното е да останеш и да се опиташ да поправиш нещата. Не наричам предател никого, все пак всички искаме хубав живот, но ми се ще да го градим заедно.
Радват ме всички по-малки от мен хора, които вярват. Които знаят, че те са промяната. Един ден поколението на периода 45-89, ще измре и тогава ние ще останем. Ние ще бъдем това, което гради. Ние сме глътката свеж въздух на това "забравено от Бога място".