Нещото, което бавно убива личността отвътре, е сравняването ѝ с другите такива. Това уврежда и побърква отвътре. Като душевно изнасилване е всеки път, когато ми се каже "Виж Танчето какво прави! Виж колко много може и какво постига!". Всеки път тея думи звучат в главата ми като "Виж колко по-малко си от Танчето. Гърчи се и съжалявай, че имаш различни възможности и направи всичко възможно да си като Танчето. Танчето е перфектна, а ти си лайно!".
Още от деца ни сравняват с другите и ни ги дават за пример. Това ни се набива в главите и когато пораснем, ставаме озлобени, нещастни и готови да се продадем, за да бъдем нааааай-добрите в нещо. Несъзнателно започваме да се състезаваме с приятелите си и всички хора, около нас за оценки, таланти, парични възможности и т.н. Тази отвратителна практика трябва да приключи час по-скоро. Сравняването създава почва за тревожни и маниакални разстройства. Манията да постигнеш нещо, да бъдеш нещо повече от останалите УБИВА. Убива идентичността и уникалността на всяко човешко създание. Това е неестествено човешко поведение. Отнема се свобода. Направо трябва да се обяви за незаконно да се сравняват хората.
Едни учат по-бавно, други зубрят, трети имат логическа мисъл. Не можеш да сравняваш музикант например с бояджия, нито обратното е приемливо. Да, ние като хора сме свързани и сме едно цяло, но едновременно сме безкрайно различни. Всеки има собствена цел в живота си и на всеки са дадени заложби да я постигне.
Сравняването с другите хора, ме беше довело до лудост. Бях абсолютно вманиачена и психясала във фикс идеята си да бия всички във всичко. Бях спряла да живея. Бях затворник на собствените си граници и стени. И все още се боря с това. Все още се уча, че ако не получа награда, не означава, че не мога да пея. Двойката не ме прави тъпа. Бавното и малко като количество четене на книги не ме прави човек с ниска култура и интелект. Различното ми лице и тяло не ме правят грозна. Аз съм си аз. Все още се уча на смелост и неограниченост, за да бъда един ден наполовина истински свободна. Защото искаме щастие, но сме роби на собствените си страхове. Винаги другите могат, а ние - не.